На Бузлуджа

Защо и как се озовах на автобуса за Бузлуджа с младежката организация на БСП, е дълга история. Достатъчно е да кажем, че миналия петък по обед аз и Боби в последния възможен момент се натоварихме с голямата фото техника и потеглихме.

Не съм член на партията-майка. Имам си разбирания, които ме доближават до социал-демократ, но всичко е с едно наум. „Социалист“ вече звучи мръсно, като нещо, от което трябва да те е срам. Защото „социалист“ в България значи член на партия, която не защитава идеология, а единствено интереси.

Спътниците ми бяха интелигентни млади хора, с различни професии, с амбиции, със свое виждане за нещата и с желание за промяна. Опозиция в опозицията, която иска да види БСП действаща, смислена и силна, като партия, която разчита на нещо повече от мухлясали сантименти, за да задържа електората си.

 

 

Пристигнахме по обед. Автобусите изсипваха един след друг своето съдържание и хората запъпляха по пътеката към поляната на събора. На фона на паметника, гледащ снизходително отгоре, изглеждаше сякаш са се запътили към него, за да се качат в кораба-майка и задружно да отлетят към звездите и светлото бъдеще.

Когато голяма маса хора се събира, за да отбележи своята принадлежност към една идея, без значение каква, атмосферата е вдъхновяваща. Имаше много пенсионери, насядали плътно по тревата, пеещи, разхождащи се под ръка. Млади хора с червени знамена, наредени пред сцената. Фотографи. Цигански групи с тъмнозелени тениски и везани знамена. Сергии със флагчета, шапки, свирки, всякакви евтини боклуци, като на селски панаир. Кебапчийници, бира, варена царевица.

 

Програмата – естрада, руски песни, речи за борбата и рецитали на Вапцаров. Харесвам Вапцаров, но „когато милионите възкръсват …“ отдавна не звучи на място. Не и за партия, която претендира да е европейска и модерна. До мен Боби клатеше неодобрително глава.

След малко настъпи раздвижване – край нас минаваха Станишев, Петков и Р. Овч. Боби извади големия обектив. Ухилена му прошепнах на ухото, че е объркал оптиката.

 

 

Не останах за голямата пропагадна. Исках да видя и паметника горе. Никога не бях ходила, само бях чувала приказки за разкоша и мраморите вътре. Докато драпахме нагоре по стръмната пътека се чудех дали всичко ще е запазено, дали ще има стъкла на прозорците или ще са изпочупени.

Прозорци?!? Наивно. Паметника нямаше таван дори вече. През оръфаната арматура прозираше синьото небе, а на прозорците се бяха наредили тинейджъри и се кълчеха като таньорки в чалга дискотека.

 

 

 

Главният вход не работеше. Пред него на големи купчини беше струпан конски тор. От надвисналия овал на зданието през големи пукнатини се процеждаше вода и правеше лайняни локви. От нелегална дупка встрани можеше да се влезе навътре, като в пещера, като в търбуха на болно чудовище. Стана ми чоглаво.

Някога мащаба и разточителството на паметника сигурно са изпълвали с трепет дошлите на Бузлуджа, за да почетат Партията.

„На крак, о, парии презрени …“

Надраскан с графити, прогнил, вмирисан, той предизвика в мен само горчиви размисли.

А долу някой говореше за славната история на партията …

3 коментара

  1. Колко тъжно е, че има още живи хора…да се стадят на това място. Ненужно, вредно, излишно за и без това проядената ни от червената гмеж държавица…

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: