Гюлтен

Едно далечно лято най-накрая дойде и моят миг – заминавах да уча, студентка в друг град. Чакаше ме празният апартамент на роднини и надеждата, че най-накрая ще дишам свободно, без баба ми да изпада в амок и да ми говори за СПИН всеки път, щом поискам да изляза на дискотека. И за да не съм сама, майка ми се зае да ми намери съквартирантка. След няколко дни ми докладва със задоволство, че е открила, „много добро и ученолюбиво момиче, само да знаеш, че е туркинче“.

Не приех новината с ентусиазъм. Представих си подтиснат, забраден субект, който ще ме гледа подозрително през стаята и ще докладва за всяка моя неморална простъпка. А аз бях планирала да имам много неморални простъпки. Въобще, може да се каже, че очаквах запознанството ми с Гюлтен с доста опасения.

После ми я представиха. Розово личице, остра брадичка, остро носле, в светли дънки, синеока и руса, с коса до кръста, усмихната с една почти анимационна триъгълна усмивка, тя цялата излъчваше жизнерадост и добронамереност. На петата минута вече си бъбрехме, все едно сме се познавали цял живот.

Баща й я беше пуснал да учи след много уговорки и молби – първо елитна гимназия в друг град, после и в университета. По принцип строг и непреклонен човек, с времето той се отпусна, видя, че може да има доверие на децата си и по-късно сестрата на Гюлтен замина да учи за фармацевт без толкова драми.

Отначало се тревожех да не засегна неволно тази моя нова приятелка, после бързо се опознахме и комуникацията ни стана съвсем непринудена. Явно обаче не всеки я беше приемал така, Гюлтен имаше лоши спомени от детските и ученическите си години, заради подигравки и злостно отношение. Затова през цялото си следване тя продължи да ползва официалното си българско име и тъй като носеше нормални дрехи, ядеше всякакъв вид месо, пиеше умерено алкохол и си беше напълно нормално момиче, на никой не му хрумна, че тя може да е от турски произход. Случи се веднъж нейни колеги да й разясняват на чаша кафе каква противна нация са турците, но като цяло, нямаше проблеми.

За годините, които я познавам, тя нито веднъж не направи нищо недостойно, не каза нищо лошо, държеше се спокойно и разумно и беше човек, на който може да се разчита във всяко едно отношение. Още не мога да си обясня как това деликатно, разбрано и чисто момиче живя с мен толкова време. Как изтърпя моята хаотичност, немърливост, цъкането ми до посред нощ на компютъра и всичките ми странности. По един особен начин явно съвместявахме животите си. Тя се възхищаваше на бурната ми творческа натура, а аз оценявах нейното трудолюбие и благ характер.

След като завърши тя се прибра в малкия град и започна да работи с баща си. Не се усъмних в нейния избор. Знаех, че ще е истински щастлива при семейството си. Когато се омъжи, аз бях там. Наблюдавах традиционните им танци, по техен обичай се редих на опашката при викача, който премина специално заради мен на български, за да мога да си дам подаръка и пожеланията, а след това свекърва й дойде да ме хване за ръката и да ми каже колко е хубаво, когато хората живеят заедно и се разбират.

Никога не взимам отношение по етнически въпроси по форуми. И никога не се присъединявам към подписки срещу новините в 17:00. Турците, които познавам, са хора приветливи, работливи и разбрани. Не чакат на социални помощи, борят се с живота, пазят си традициите, не замислят Джихад и не искат да ме изгонят от държавата ми. Това, че партията им е силна, колкото и да не ни харесва това, го отдавам на факта, че са задружни в подкрепата й, за разлика от българите. Никой няма да вземе домовете ни и да задуши езика ни, ако ние сами не напуснем тези домове и не спрем да говорим този език.

Още пием кафе с Гюлтен.

8 коментара

  1. Хм, аз пък се подсетих за Хайрето -приятелката си от детските години и огромните филии с лютеница, които ми мажеше майка й :)

    Надявам се този път блога ти да просъществува повече, интересна си ;)

  2. Ти си ми първия коментар!

    Благодаря! :)

    В по-ранна детска възраст се бях сдобила и с въшки покрай игрите на село с циганчетата. След задължителната процедура с газ-мас-оцет ходих при леля Айше да ме пощи.

    Не става патриот-националист от мен :)

  3. Така си е, турците са си чудесни хора, както и всички останали. Просто постоянно ни надъхват едни срещу други за да им е по-лесно да ни управляват. Наежват ни да се хапем взаимно, защото по този начин хабим силите си в самоизяждането, а не в самопознанието и самоусъвършенстването.

  4. Благодаря ти за блога ти и за всичко, което пишеш. Прочетох доста неща преди поста ти за Гюлтен. Благодаря ти и дано повече хора да прочетат и разберат какво пишеш.

    Off…Аз ли не намерих, но само се абонирах за постовете ти, не намерих „следенето“…?

  5. Хората са добри каквито и да са по религия…но малко са тези които не се подават на общоприети мнения за различните раси и религия.Мненията ни като хора трябва да се изграждат от самите нас а не да са насадени от медии !

  6. Здравей,

    От известно време следя блога ти. Интересен ми е, интересно пишеш. Ръката ме сърби да те похваля още като прочетох че си котколюбител, после се оказа, че и обичаш и да четеш.
    Само че днес по здравословни причини отделих почти целия ден на ровене в блогове и така стигнах до началото на твоя. И така прочетох за Гюлтен.
    Случвало ми се е да работя с турци. И с цигани. За първите смело мога да твърдя, че са свестни и невероятно трудолюбиви хора. За вторите – виждал съм цигани, които са баш цигани – неграмотни, мръсни, прости, мързеливи и понамирисващи. И българи, които са по-зле и от тях. И цигани, които се обличат чисто, спретнато, говорят възпитано и културно. Цигани, които дори цитират Вапцаров.
    Не знам откъде си. Българите от смесените региони по-лесно приемат турците и циганите, по-лесно приемат другия.
    Хубаво е, когато омразата е съхранена за нещо, което наистина я заслужава. Хубаво е, когато не мразиш някого от любов към спорта.
    Де да имаше повече такива хора!

  7. Здравей!

    Благодаря ти за милите думи, макар че надали четенето само по себе си е причина за похвала, всеки трябва да чете. За съжаление време не винаги се намира, в момента до себе си имам натрупани 5 тухли служебна литература, която плаче за внимание.

    Котки обичам, кучета също, въобще всякакви животни. Като дете исках да стана зоолог или поне ветеринар, но твърдата и прагматична бащина ръка надали щеше да го позволи.

    Не съм от смесен район с преобладаващо турско население като Кърджали, например, но до гимназиалните си години съм отраснала в малък град, където има много турци и цигани. Може би други чувства щях да изпитвам ако те бяха преобладаваща част, не знам. Особено честите обири и убийства на стари хора по селата ме хвърлят в потрес и много сериозен размисъл всеки път.

Вашият отговор на Nomad Отказ

%d блогъра харесват това: