В тъмното

Отдавна порастнах и не ме е страх от тъмното. Сега знам, най-страшното тъмно е вътре в мен.

През последните дни на два пъти ми се случва внезапно да се събудя посред нощ. И без никаква мисъл за въведение, изведнъж ме изпълва чувството, че докато спя животът ми се изнизва със страшна бързина. Като филм на бързи обороти. Пресягам се да почеша ръката си, но усещам костта под тънкото месо и мисля само за това как то ще изсъхне и изтлее, когато умра. Което ще е ей-сега, съвсем скоро. Как всяко мое вълнение е всъщност плод на телесните ми функции, мимолетна безсмислена искра, която ще угасне без следа.

Усещам равномерното дишане на човека до себе си и топлината, която излъчва тялото му. И все пак стоя скована от ужас и мисля за смъртта. Страх първичен и непоносим, който вирее само в мрака.

Нямам причини да мисля за смъртта все още. Родът ми може да се похвали със завидно дълголетие.

Необяснимо.

Може би негодувам. Срещу безславното си ежедневие. Срещу това, че съм се примирила с нещо, с което не е трябвало. Даже знам какво е. Просто удобно се правя, че не знам.

Напиши коментар

%d блогъра харесват това: