На вниманието ви днес ще предложа два филма, които много харесвам. Те имат някои общи неща – разказват за живота на значими съвременни художнички – Фрида Кало и Джорджа О’Кийф. И двете – силни, страстни жени, доведени до почти пълно опустошение от мъжете в живота им, по съвпадение и техни ментори, и в крайна сметка превъзмогнали обстоятелствата, като са потърсили утеха и смисъл в изкуството. И двете остават бездетни. Фрида Кало е с разклатено здраве и умира доста рано, едва на 47. Джорджа О’Кийф доживява 98.
Започвам с това, че много харесвам творбите на Джорджа О’Кийф. Картините й са пълни с цвят, с женствени форми. Едри цветя в пищни цветове, преливащи в абстракции, пейзажи с пясъци, животински кости. Един поглед отблизо на нещата, сведени до голата им същност, едно спокойно изследване на формата и цвета.
Вкъщи имам Мак, Музика, розово и синьо номер 2 и горната, Кравешки череп с калико рози.
Филмът е подобен на работите й – цветен и чувствен. Животът и изкуството на Джорджа О’Кийф и сложната й връзка с Алфред Щиглиц.
Джорджа О’Кийф и Алфред Щиглиц се запознават в много различно време от живота си. Алфред Щиглиц е прехвърлил 50-те, има собствена галерия и изградено име на сцената на изкуствата, изложил е дотогава неизвестните в Америка Матис и Сезан, женен е за богата наследница, която съфинансира начинанията му, и е в очакване на следващия велик гений на Америка, който по неговото предвиждане ще е жена. Тогава се появява тя. Джорджа е на 28, дъщеря на унгарски и ирландски емигранти, учителка по рисуване от Тексас, никому неизвестна, но талантлива, безстрашна, откровена до болка. Бащата на американската еротична фотография и майката на американския модернизъм се срещат.
Връзката им е сложна. Тя е негова муза и модел. Той е неин наставник, учи я как като артист да се продава успешно, едновременно се радва на успехите й, и ревнува, че тя като човешко същество остава свободна и независима от него, и надраства сянката му. Когато тя не му дава постоянно възхищението и обожанието, което той смята, че заслужава, той го търси в други жени. Обича я до полуда, без съмнение, но по онзи сляп, егоистичен начин, който обичат хората, които търсят да задоволят предимно своите нужди във връзката.
В момента чета „My faraway one“ („Далечна моя“) – първия том от техните избрани писма, нещо от порядъка на 700-800 страници. Между 1915 год, когато се запознават и 1946 год, когато умира Щиглиц двамата разменят близо 25 000 страници писма, понякога по 30-40 страници на ден. Което те кара да се запиташ колко точно комуникация и с каква дълбочина инвестираме ние, съвременните хора, във връзките си, помежду телевизията вечер в мълчание и WhatsApp съобщенията от типа „купи домати като се прибираш“.
Та, препоръка от мен – „Джорджа О’Кийф с Джоан Алън и Джеръми Айрънс.
Чудесен филм за един съботен следобед.
Следва „Фрида“
