Дузина книги в списъка за четене

Годината започна добре. Вече отметнах 8 книги в актива. Целта е по книга на седмица, и ми е ясно, че няма да я изпълня, но по-важното е, че успявам да чета структурирано, без отклонения, и то само стойностни неща.

С годините сякаш все повече взе да ме влече нехудожествената литература. Набелязала съм си заглавия, свързани със социология, история, политика и кучешко поведение. Да видим докъде ще ми стигне времето.

Ето го и непосредствения списък, с по няколко думи за всяка книга. Всички до номер 7 вкл. съм си ги купила, така че ще се чете!

1. Светлана Алексиевич – Чернобил. Хроника на бъдещето
2. Светлана Алексиевич – Време Секънд Хенд

След „Войната не е с лице на жена“ продължавам със другите две по-известни книги на Алексиевич. Към тях също имам високи очаквания.

3.Сидхарт Мукхърджи – Императорът на всички болести. Биография на рака. Авторът е учен и практикуващ онколог, а книгата разказва историята на класификацията и различните опити за лечение на рака. Прочетох 30-тина страници и с мъка се спрях, защото не исках да се разсейвам от другото ми четиво. Всичко е обяснено страшно достъпно и същевременно интригуващо, неслучайно книгата е отличена с „Пулицър“.

4. Хана Арендт – Произход на тоталитаризма. Книгата е класика в областта на политическата теория. Авторката е немска еврейка, избягала от Холокоста и работила предимно в САЩ. В книгата тя изследва естеството на властта и произхода на сталинизма и нацизма.

5. Робърт Конкуест – Скръбна жътва. Съветската колективизация и гладът на терора. Авторът е историк, дълги години работил към Хувър Института на Станфорд, известен специалист по Съветския съюз и сталинизма. Книгата разказва за големия глад, изкуствено предизвикан от Сталин в Украйна през 1932-1933 година, Гладомора, по време на който според различни източници измират между 2,4 и 7,5 милиона украински селяни. За много хора този чудовищен акт е почти неизвестен и за него далеч не се говори и пише толкова, колкото за Холокоста, а трябва.

Тук ще направя една вметка. Не съм русофил или американофил или какъвто и да е -фил и -фоб. Смятам обаче, че българите трябва да се отърсят от сантиментите си по отношение на Русия. Можем да се възхищаваме на огромната й култура, история, и да смятаме руснаците за близък, славянски народ, това е едно нещо, но Русия като държава и политика е нещо съвсем различно. На Русия се полагат само уважение и много, много предпазливост.

6. Мирон Долот – Екзекуция чрез глад. Скритият Холокост. Продължение на темата с големия украински глад. Авторът с реално име Симон Старов е украинец, а книгата представлява спомените му от преживяното по време на Гладомора.

7. Дж. Д. Ванс – Хилибили Елегия. Мемоар на семейство и култура в криза. Книгата нашумя покрай Американските избори и се предполага да даде обяснение за популярността на Тръмп в средите на най-бедните бели американци.

8. Арли Ръсел Хохчайлд – Странници в собствената страна. Гняв и скръб в американското дясно. Подбрах тази книга заради добрите отзиви и предполагаемата балансирана гледна точка по въпроса какво предизвиква сегашното дълбоко политическо разделение в Америка, какво кара консервативните избиратели да се чувстват неразбрани, забравени и гневни.

9. Ричард Хофстатер – Анти-интелектуализма в Американския живот. Исторически контекст върху гледната точка на американците спрямо интелектуализма, и защо на четенето и събирането на знания се гледа с подигравка и пренабрежение.

10. Тило Сарацин – Германия се самоунищожава. Тило Сарацин е немски политик, социал-демократ. Книгата обяснява защо според него сегашния курс на развитие на страната ще доведе до нейната разруха. Спорна книга е явно, но си заслужава и смятам, че съм длъжна да проуча опасенията на германците в това отношение, все пак живея тук.

11. Мириам Гебхард – Когато войниците дойдоха. Изнасилванията на немски жени в края на Втората Световна Война. След като руските войски стигат до Берлин и Германия е победена, се случват масови изнасилвания на германки от съюзническите войски, за които дълги години се мълчи. Точната цифра не е известна и никога няма да бъде, но е от порядъка на милиони, а близо 10 хиляди жени умират от последствия на изнасилванията. Разбира се, това не значи, че масово сексуално насилие не е имало и на Руския фронт от страна на германците, напротив, просто книгата разказва трагедията на немските жени. Въобще, жена по време на война да не си …

12. Карл Цимер – Паразит Рекс. В странния свят на най-опасните природни създания. В сравнение с останалите книги от списъка, тази е почти леко четиво. Разказва за различните паразити и как някои от тях контролират чрез удивителни биохимични механизми поведението на приемника. Беше спомената в един великолепен TED talk.

Ще се радвам, ако някое заглавие ви е допаднало, а също и на препоръки за хубави книги за сходна тематика. Кучешките книги ги оставих за друг път, на тях сигурно едно общо ревю ще напиша.

Войната не е с лице на жена

Не помня кога си отбелязах за четене „Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич. Предполагам, че получаването на Нобеловата награда за литература е било повода, а действителната причина беше един пост в Scripta Manent. Не можах да намеря книгата на български, затова си я взех на немски.

Когато комуникира и чете на чужд език, човек мисли по-рационално, изпитва по-малко емпатия и не се ангажира толкова емоционално. Забелязала съм го и за себе си, от други книги на английски и немски, които съм чела. Но „Войната не е с лице на жена“ за мен беше толкова потресаваща, дори и през филтъра на чужд език, че не знам как щеше да ми подейства на български.

Светлана Алексиевич казва, че причината да запише и предаде историите на стотици жени, участвали във Втората Световна Война е, че до този момент винаги мъжете са разказвали своята версия. Героична версия за Победата, от мъже за мъже. За техника, за генерали, с мъжките спомени, с мъжки гласове. А жената е друго същество. Тя вижда и изпитва всичко другояче, в друга краска, с друг аромат, оцветено в емоции.

Съвременният човек трудно ще разбере какво е карало млади момичета на по 16-18 да се записват за фронта, да се молят и да бягат от вкъщи, за да ги вземат. За родината, за Русия! Навсякъде жените воюват наравно с мъжете. На предния фронт, като медицински сестри влачат под градушка от куршуми тежки мъже, превързват, оперират. Танкистки, летци, артилеристки, мъкнат снаряди по 60 кг. да зареждат оръдията, маршируват десетки километри в твърде големи ботуши, в жега и руски студ. Или обикновени перачки, търкат униформите с отровните противопаразитни сапуни, докато им изпадат ноктите. Ранявани, осакатявани, остригани и в дрипи, доведени на ръба на човешкото. Жените на война.

И все пак жената е жена, дори и във войната. Мечтае за хубава рокля, да потанцува, копнее да бъде обичана някой ден, жадува за бонбони, иска да се измие, да е чиста. Предпочита да умре, но да не бъде осакатена, иска да запази краката си („имах хубави крака“) и лицето си. Жали своите и чуждите.

Скъпо плащат жените на фронта за правото да се бият. Не само губят семейства, а се връщат у дома осакатени, стерилни от мъкнене на тежко и нечовешките условия, набедени от другите жени вкъщи като фронтови уличници и крадли на мъже, останали сами.

Това за мен е женска книга. Не защото мъж не може да я прочете, и да се почуди на делата на тези момичета, а защото само една жена може да си представи какво е да получиш седефена кутийка, от която още се носи пудрен дъх, в една барака сред ничията земя, за благодарност, след като току-що си изродила едно дете, докато наоколо трещят бомби.

Случи се така, че четох „Войната не е с лице на жена“ все на публични места. В самолета, по средата на реда, стоя с червен нос и на два реда се стичат сълзите ми и нещо сякаш ме е хванало за гърлото. За цяло изгубено поколение, за кръвта и костите, за всички жертви, за руските момичета на фронта, и за тази тяхна наивина вяра, че човекът след войната ще е друг, ще живее по-хубаво, и ще бъде по-добър.

 

„Войната не е с лице на жена“ на Светлана Алексиевич предстои да бъде преиздадена от изд. Парадокс през 2017 год.

От втория опит

В края на миналата година за първи път се опитах да даря кръв. От много отдавна исках да го направя, но все отлагах. Става ми лошо от гледката на моята собствена венозна кръв, известно време бях под 50 кг., а и в по-младежките ми години т.нар. мой лайфстайл не беше съвсем безрисков.

Сега обаче нищо не ми пречи. Здрава съм, добре охранена, и през Ноември отидох за първи път. Препоръката е да пиеш поне 2.5 литра вода в денят на кръводаряването и да си ял високо-калорична храна. Аз подцених ситуацията и отидох гладна. Бях хапнала едно хлебче и малко плодове през деня. Викам си „Какво пък може да стане толкова…“

Ми какво може – да припадна. Всичко си вървеше добре, машината и банката с кръв бяха под масата и не ги виждах и както си гледах нещо на телефона и ми причерня. Втурнаха се от персонала да ми вдигнат краката, да ми дават захар, умрях от срам. Най-тъпото – призля ми на 440 мл. По принцип взимат 500 мл. или в най-лошия случай 450 мл. Аз дадох прекалено малко т.е. банката вероятно е била неизползваема.

Миналата седмица пак ходих. Бях се наяла като попско чедо на Задушница с ориз, ударих и две хлебчета мет преди това (намазана сурова кайма, любимо мое немско лакомство, което хвърля майка ми в потрес) и даже не усетих кога ми източиха половин литър. Идва санитаря, викам: „Ама да не би да съм готова?“ И той „А, не, идвам да си лафим само“.

То не било страшно! Отсега ще се пробвам да ходя по 1-2 пъти на година.